от Анди Андерсън
Анди Андерсън пристига в Русе през 1998 г., за да започне работа като технически директор на проекта „Красива България”, по който се реставрират стотици паметници на културата и исторически сгради в България. Днес, 16 години по-късно, Анди все още живее в Русе и пише книга за британската общност в региона в миналото.
„След като проектът започна, наехме персонал, създадохме офис, опознах колегите си и почувствах очарованието на малките български градове, където всеки познава всеки. Стана ясно, че местните хора са много гостоприемни и топли. Бизнес срещите често се сливаха в дълги обеди и вечери.” – Анди Андерсън
Когато седнах да пиша тази история, есенното слънце навън ми напомни за първото ми идване в България през 1996 г. – на обиколка с колело от Лондон до Истанбул за набиране на средства за благотворителност. Маршрутът включваше България, въпреки че по онова не знаех нищо за страната. Пристигнахме в югоизточна Румъния в един прекрасен слънчев септемврийски ден. Преминахме река Дунав на ферибот до Силистра (първият български град, в който стъпих), където останах изненадан от надписите на кирилица. В онзи момент не можех и да сънувам, че година и половина по-късно ще открия офиса на „Красива България” в същия град и ще избираме кои исторически сгради да реновираме.
Освен изненадата от азбуката, общото ми впечатление беше за зашеметяващи гори, природа, липса на автомобили, както и селски пътища, идеални за колоездене. Българският пейзаж бе добре дошла смяна от Дунавската равнина, която се простираше от двете страни на пътя през последните няколко дни. Дърветата определено изглеждаха все по-южноевропейски, както и скалите и скалните образувания оформяха по-диви и по-драматични пейзажи, отколкото онези, с които бяхме свикнали дотогава. Беше идеално време за колоездене и българското септемврийско лято бе много по-хубаво, отколкото английското, което бяхме оставили в Лондон преди два месеца. Спомням си дни на празненства във Варна с хайвер и руско шампанско, и атмосфера с по-източен привкус.
Последните няколко дни от пътуването ни през България бяха по Черноморието, до малкия граничен град Малко Търново, след което влезнахме в Турция. Не се върнах в България докато в един мразовит февруарски ден през 1998 г. в Лондон не ми се обадиха доброволци на ООН със спешна молба да замина за България след две седмици и да се присъединя към проект за обновяване на исторически сгради. Не по-малко важно беше и проектът да създаде заетост, както и преквалификация за безработни хора от региона и да им даде възможност да участват в реставрацията на града.
Първоначално проектът щеше да обхване пет големи български града (София, Варна, Пловдив, Велико Търново и Русе) и аз трябваше да управлявам офиса в Русе. Приятните спомени от карането на колело в България се превърнаха в сериозна причина да приема предложението. Още повече, на моя съколоездач и приятел от университета Стефан Ламберт му предложиха същата работа, но във Велико Търново.
Целият процес на опаковане и подготовка беше забързан, но и много вълнуващ, не само, защото щях да бъда част от проект за възстановяване на исторически сгради, но и да съм ангажиран със социалната му страна. След въвеждаща седмица в София, в едно сиво и мъгливо съботно утро, през мрачни и заснежени полета, се отправих за Русе. Докато се спускахме от високата част на хълма, погледнах надолу към града и видях море от социалистически блокове, забулени в сива, студена мъгла. Трябва да призная, че леко се натъжих от идеята, че ще живея там през следващата година. Сега, когато съм тук вече 16 години, разбирам, че това е урок, че първите впечатления не винаги са верни.
След като проектът започна, наехме персонал, основахме офис, опознах колегите си и почувствах очарованието на малките български градове, където всеки познава всеки. Стана ясно, че местните хора са много гостоприемни и топли. Бизнес срещите често се сливаха в дълги обеди и вечери. Човешката връзка бе важна за изграждане на доверието и споделянето на една обща визия за обновяване на града. Техническите и управленските умения бяха много добри. За да може проектът да потръгне, хората работиха извънредни часове всеки ден. (Пламен, Велизара, Таня, Живка, Ангел и Явор остават приятели и до днес). След няколко месеца се появи и първото скеле на историческия музей в града и доскоро безработни хора помагаха да се обнови прекрасната му фасада от XIX век.
В ранните месеци на 1998 г. аз бях единственият британец, живеещ в Русе (за разлика от сега). Имам много истории от онези ранни дни, но една се откроява – когато за първи път попаднах на гробовете на двама британски войници в двора на църква от XVI век в центъра на града (тази сграда беше включена в плановете за възстановяване). Собственото ми невежество в областта на историята провокира учудване защо двама кралски инженери ще бъдат погребани в църква в малък град в Северна България. Една от надгробните плочи гласеше на английски:
„Тук почива лейтенант Уилиям Мейнал, кралски инженер от Мейнал-Ланглей, Дербишир, който, докато е в служебен отпуск от полка си в Индия, е бил убит, водейки отряд от храбри турски войници срещу по-голяма руската войска, в битката за Гюргево на 9 юли 1854 г., 29 годишен”.
Именно тази надгробна плоча ме накара да започна дългото пътешествие в исторически изследвания на британската общност в Русчук и ролята, и отношението ѝ към други общности в миналото (български, турски и други европейски сили). Надгробната плоча също така показа, че в миналото, британците са имали доста силно присъствие в тази част на света, макар че може би не е по познатия за бившата британска империя начин. Думите също загатваха за глобализиращия се свят – в един параграф бяха споменати Англия, Индия, Русия, Турция и Румъния. Още повече в миналото Русе не е било затънтено местенце, както понякога може би се смята.
Докато изследванията ми (които се опитвам да събера в книга, насърчен от британското посолство) напредваха, присъствието на британската общност стана все по-видимо. Всъщност през 1860-те години по тези земи е имало толкова много британски инженери и служители, които са работели по изграждането на първата железопътна линия от Русе (тогава Русчук) до Варна, че дори съставили отбор по крикет. Предполагам дори два отбора.
Двамата погребани тук офицери са били убити по време на първите изстрели на Кримската война през 1854 г. Турските (османски) крепостни градчета като Русе, Силистра и Видин дълго време са били асоциирани с британски военни съветници, особено за укрепления и инженерни умения.
По-късно разбрах, че в малка селска църква в Мейнал-Ланглей, Дербишир, се намира мемориален паметник на лейтенант Уилям Мейнъл, на който пише, че тленните му останки са в един далечен град, наречен Русчук. Това без съмнение е знак на уважение към хората от Русе, които въпреки последвалите Освободителна война, две световни войни и социалистическия период, са запазили и са се грижили за тези гробове.
