от Питър Линър OBE
След три предизвикателни години в Москва, през 1987 г. Питър Линър е назначен за културно аташе в България и служител в Британски съвет България. Питър и съпругата му очакват животът им в София да е подобен на този в Москва, но се оказва, че са грешели. Пътешествията им из България и съседните страни, хубавата българска храна и вино, и гостоприемните и топли българи са само част от многото топли спомени от онова време.
„Южният европейски климат и превъзходните вина бяха допълнителен бонус. Започнах да подозирам, че климатът може и да има по-голямо въздействие върху хората, отколкото политиката.” – Питър Линър
Със съпругата ми пристигнахме в София през октомври 1987 г., за да поема поста на културно аташе. Мисля, че бях първият служител на Британски съвет в България. Страната се оказа приятна изненада след три години в мразовитата Москва по време на Студената война. Очаквах условията в България да са подобни на тези в Москва, но с удоволствие разбрах, че ще бъдем настанени в приземен апартамент, (който по-късно се превърна в първия офис на Британски съвет), отворен към улицата и без да се вижда охраната, която ни беше назначена. Освен това нямаше проблем да се движим свободно без ужасните ограничения, които имахме в Москва. Не можехме да повярваме на късмета си!
Беше чудесно, че можехме да се срещаме и да разговаряме с българи. Георги Папанчев направи всичко по силите си, за да ме научи на български в Института по славянски и източноевропейски науки в Лондон. Аз обаче не съм лингвист и трябва доста да съм го изнервил. Но и малкото, което знаех, започна да се подобрява, особено след като разбрах, че мога, а и понякога се налага, да го използвам.
Работата ми като културно аташе в Съвета, макар и да имаше ограничения, даваше много повече свобода, отколкото очаквах. Мислех, че ще има противопоставяне към един западноевропеец, на каквото се бях натъкнал в Москва, но всъщност чуках на отворена врата в София. Съпругата ми можеше да работи и започна да преподава в елитно училище. Доколкото знам беше първата работеща съпруга на дипломат.
Разбира се южният европейски климат и превъзходните вина бяха допълнителен бонус. Започнах да подозирам, че климатът може и да има по-голямо въздействие върху хората, отколкото политиката.
Магазините тогава не бяха добре заредени и често ходихме до Гърция за провизии. Винаги ме е учудвало, че колегите ми в Букурещ слизаха на юг до Русе, за да пазаруват, а ние отивахме на юг до Гърция. Явно наистина всичко е относително!
Бях в София по време на падането на комунизма и видях първите стъпки на България в посткомунистическия свят. При свалянето на режима имаше барикади пред апартамента ни. Издигнатият в центъра на София протестен лагер се намираше съвсем близо до дома ни. Гледах невъзможното – властите не направиха нищо, за да потушат протестите. Резултатът изглеждаше неизбежен. Така и стана – комунизмът си отиде.
Винаги съм смятал, че посланиците, с които работех – Джон Фосет, а след това и Ричард Томас – оказваха изключителна подкрепа на Британския съвет – „кукувицата в гнездото им”. Когато Ричард Томас пристигна го придружих покрай охраната, въоръжена с хромирани калашници, за да се представи акредитивните си писма на Тодор Живков и Петър Младенов.
За мое голямо съжаление трябваше да напусна България през 1990 г. Щях да се радвам да остана и стана свидетел на развитието на демократична България, но поради семейни причини се наложи да се прибера в родния Белфаст.
Останах с изключително топли спомени от България.