През последните седмици посетих три много различни по стил сгради, които провокираха у мен три абсолютно различни реакции.
С наближаването на Деня на труда се замислих дали сградите се проектират по начин, по който да влияят на служителите, посетителите или и на двете. Имаме ли различно поведение в различна работна среда? Или сградите просто отразяват епохата, в която са построени,… което ги прави по-интересни за историците, отколкото за мениджърите?
Първото от посещенията ми бе в Министерски съвет в София – една от триото правителствени сгради в комунистическа България. С влизането се качваш по стълбище, над което има огромен кристален полилей, и се озоваваш пред дълъг коридор с много арки и колони. Без съмнение идеята за мащабност цели да впечатли, но как точно?
Тази сграда ми въздейства по два начина. Помпозността й внушава: „Ние [управляващите] сме могъщи; вие [гражданите] – нищожни”. Многото арки и колони са идеални скривалища. Никога няма да разбереш кой те е наблюдавал и подслушвал. Посланието е: „Знаем кой си и какъв си.” Това не е място, в което бих се чувствал комфортно като посетител, да не говорим като служител?
Втората сграда беше британското министерство на външните работи – Форин Офис. Видях я през очите на посетител, когато изкачвах стъпалата на главното стълбище с президента Плевнелиев.
Тя е върховно проявление на викторианската величественост. За разлика от работните кабинети в министерството, които са в минималистичен стил, модерно обзаведени и малки, парадното стълбище и зала „Локарно” са богато украсени и пищни. Изрисувани са с огромни фрески, представящи Великобритания в класически сцени на победоносност и величие, с враговете – победени, а съюзниците – скупчени около нея. Трябва да се признае, фреските не биха се възприели като връх на съвременния добър вкус.
Целта отново е да впечатлява, не както сградата на Министерски съвет с мащаб и могъщество, а с разкош и дълголетие. Внушението е: „Добре дошли в дома на Велика сила, с величествена история, спечелила велики битки и постигнала велики достижения. Добре дошли във Великобритания.”
Посетител (или дори служител) би се запитал какъв е стилът и епохата на декорацията. Това съвременно послание ли е? Дали Форин Офис лежи на стара слава или работи в настоящето?
Но сега към третата сграда – тя бе модерно здание от стъкло и метал, офис на водеща британска компания. Мястото бе светло и просторно, с отворен план на разположение за работа и срещи. Мебелите бяха модерни, дизайнът – минималистичен, основните използвани материали – бреза и стомана. Предполагам, че и тук целта е била да впечатлява, като внушава усещане за модерност, пространство, а чрез централната локация, на която се намираше сградата – за благополучие.
Въпреки всичко, обаче, това което липсваше на сградата бе отличаващ я характер. Тя можеше да се намира не само където и да е във Великобритания, но и където и да е по света. Служителите можеха да се занимават с какво ли не. Независимо от историята на правителствените сгради в България и Великобритания, те ни напомнят кои сме, и това, че работим там.
Както във Форин Офис, така и в Министерски съвет, трябва да приемаме миналото си, отразено и в дизайна на сградите. Увереността в миналото ни дава възможност да направляваме бъдещето си. Но не може да се ограничим в рамките на периода, в който е построена дадена сграда. В момента в британско външно министерство се извършва основно обновяване, което ще направи офисите модерни, с открити пространства, насърчаващи модерен подход на работа.
Посолството в София също бе трансформирано в отворен план. Отказах се от кабинета си и деля работно пространство с екипа ми. Британските и българските ми колеги работят в общ отворен план офис; всички са еднакво ценени. Подобен модерен подход насърчава откритост и споделяне; стимулира общуването между колегите и съвместната работа. Разбира се, в държавните институции се стремим към прозрачност и откритост. Може би ако самите ние се придържаме към тях, ще можем и по-добре да ги демонстрираме пред обществото.
Вероятно съчетаването на старо и ново е най-доброто отражение на днешна Великобритания. И това е вдъхновяваща мисъл за работата на един британски дипломат.