Като си припомняме Холокоста

Обичайният подход на един блогър или коментатор към дадено историческо събитие е да потърси сравнения с настоящето, да свърже това събитие с определена тенденция, интерес или проблем. Когато говорим за Холокоста обаче, подобен подход е неприемлив. Поради ужасите, ако щете, поради диапазона на това злочестие, не може да става и дума за сравнение или контраст. Всеки опит да се направи подобна връзка принизява паметта на убитите.

Обхватът на ужасите, станали в Европа преди 70 години, изисква да поспрем, да си припомним и да помислим дали всеки от нас прави достатъчно, за да гарантираме, че подобно нещо няма да се случи отново. Шест милиона евреи – две трети от деветте милиона еврейско население в Европа по онова време – са убити от нацисткото правителство в Германия и на териториите, окупирани от Германия през Втората световна война. Един милион от тях са деца. 40,000 отделни структури са използвани, за да се съберат на едно място, да се задържат и да се убият евреи и други хора, включително роми и хора с увреждания. Гробовете на повече от 2.2 милиона жертви остават неизвестни и до днес.

Днес, 25 февруари, Великобритания поема председателството на Международния алианс в памет на жертвите на Холокоста – организация, чиято цел е да подкрепя гражданското общество в държави, засегнати от Холокоста и подобни събития. Главната задача е да се подпомагат местните общности в цяла Европа да идентифицират, открият и пазят гробовете на повече от 2.2 милиона жертви. Друга от задачите е да се обяснява на идните поколения какво се е случило.

Във Великобритания Холокостът е включен като задължителен учебен материал в националните образователни програми, подкрепян и от посещения в училищата от оцелелите от Холокоста. В Института по образование на Лондонския университет съществува Център за информация за Холокоста, който извършва пионерска работа в начина на преподаване и преподаваното съдържание на този материал. Образователният тръст за Холокоста организира посещения в Освиенцим по двама ученика от горните класове на всяко училище в Англия и Уелс. През месец януари, в който Холокостът се почита във Великобритания, се състояха над 200 възпоменателни събития.

Това, което България има да разкаже в тази връзка, е уникално. Единствена от страните, доминирани от нацистка Германия, България не позволи нейното еврейско население да бъде закарано в лагерите на смъртта. България с право се гордее с тази геройска глава в националната си история. Миналата година участвах във възпоменателните чествания по случай 70-та годишнина от събитието. Впечатляващо беше да се види как, като част от възпоменателните инициативи, България отбеляза, че не е предотвратила депортирането на евреите от териториите в Македония и Гърция, окупирани и контролирани от нея през Втората световна война.

Радвам се, че през декември миналата година историята за спасяването на българските евреи беше официално оповестена по време на събитие, организирано в британския парламент, на което присъства британският министър за Европа Дейвид Лидингтън. Знам, че на 10 март – деня, в който България почита паметта на жертвите на Холокоста  – тук ще се състои възвишено възпоменание.

За съжаление, в много други държави Холокостът остава деликатен проблем, използван от националистически настроени политици. Все повече стават случаите, в които Холокостът се отрича; засилва се антисемитизмът. Дори в България шокират честите графити на свастики. Ако обществата и нациите забравят какво се е случило в Европа по време на Холокоста, можем да си представим колко по-трудно ще стане в бъдеще предотвратяването на прояви на геноцид и как ще подрони това принципа на Отговорността за закрила, новата международна норма за защита на сигурността и човешките права, за предотвратяване на геноцид, военни престъпления, етническо прочистване и престъпления срещу човечеството.

Защото, макар нищо да не може да се сравнява с размера и ужаса на Холокоста, станахме свидетели на по-късни по време престъпления срещу човечеството, независимо дали визираме геноцида в Руанда или, за да не търсим примери толкова далеч, етническото прочистване на Балканите. Създали сме международни съдилища, за да предотвратим и избегнем подобни жестокости в бъдеще и да въздадем справедливост спрямо онези, които се опитват да ги извършат.

Но преди всичко трябва да продължим да си спомняме Холокоста в цялото му омерзение. Трябва да направим възможното децата ни, внуците ни, и техните деца и внуци, да продължават да си го спомнят. Защото, като човечество, никога не трябва да се помирим със съзнанието, че сме допуснали да бъде изтребено цяло едно общество. Никога вече не трябва да позволяваме да губим човечността си.