от Селби Мартин
В началото на 1970-те години Селби Мартин е началник на Канцеларията и консул в посолството на Великобритания в България, позиция по-късно преименувана на заместник-посланик.
Свободното си време прекарвахме основно в пътешествия из България, наслаждавайки се на прекрасната природа, църквите, манастирите и историческите градове. Носех със себе си рибарски принадлежности с надеждата да ловя пастърва в някои от многото реки и езера. Това не се получи, както ми се искаше. По време на един от първите ни излети бяхме видeли река Искър в близост до Самоков – изглеждаше идеална за риболов с бавните си води, течащи по протежението на широка долина. Посетих сбирка на Рибарския съюз. Казаха ми, че чужденци не могат да членуват. Не бях посрещнат радушно, в действителност отношението беше подчертано неприветливо. Не след дълго пътувахме до един язовир, в който се знаеше, че има риба. Не можахме да стигнем до него, тъй като имаше бариера, пазена от милицията и, за да минем ни трябваше пропуск. От един рибар, който срещнахме там, разбрахме, че достъп до язовира имат само членове на правителството. Опитах се да се сдобия с пропуск, но без успех. Имаше друго високопланинско езеро, на около час от Боровец, до което се достигаше по неравен път. В края му един пазач ми каза, че риболовът е забранен, тъй като езерото е било зарибено съвсем наскоро. Оставих такъмите и след стръмно катерене най-накрая стигнах до езерото. Беше съвсем малко – около 180-280 метра дълго и стотина метра широко, плитко и без растителност. И безспорно беше пълно с мънички пъстърви.
Едно от най-интересните места в България беше Рилският манастир. Организирахме си екскурзия през почивните дни, за да разгледаме манастира, но и за да се опитаме да ловим риба в езеро на около три часа път пеша. Тъй като беше влажно и мъгливо, нямаше как да стане. Опитах в едно малко поточе, река Рила, но без успех и само се измокрих. По-късно същия ден направихме преход до друга долина, за да си устроим пикник и пак пробвах – отново безуспешно. Накрая, на път за вкъщи пробвах на едно обещаващо местенце в река Рила, където имаше бент, образуващ голям вир и изобилстващ от мухи. Едночасовите ми рибарски усилия останаха безрезултатни. Беше необичайно студено за месец юли – около 12˚С, докато в Лондон беше близо 28˚С.
По време на предишно пътуване бяхме спрели в Бачковския манастир, на около 30 километра от Пловдив, където присъствахме на ежегодния Пловдивски панаир, за да се срещнем с британски изложители. Докато бяхме в манастира, дойдоха един мъж, заедно със съпругата си; те водеха жива овца. Заведоха животното пред една икона, като държаха запалена свещ, а свещеникът четеше молитви и повтаряше седем или осем имена. По-късно той ни обясни, че мъжът е дал обет да дари овца на църквата, ако децата му оздравеят. Това явно се беше случило и той се бе върнал с жертвено животно, на чието освещаване присъствахме – молитвите бяха за семейството, а изброените имена – на децата. Беше интересно и приятно да присъстваме на подобно преживяване в една комунистическа страна.
След като си заминахме от София, за да поема назначение в Лондон, на два или три пъти се връщахме в България като туристи. Първият път беше през 1980 г., по време на пътуване през Унгария, Румъния и България. Всичко си беше почти както преди, но страната изглеждаше по-подредена, светла и просперираща. Тогавашният началник на Канцеларията Ричард Дейлс любезно ни покани да отседнем при него. Служителите в резиденцията си бяха същите. В някакъв смисъл животът в посолството изглеждаше по-лесен и спокоен, и с по-малко ограничения. От друга страна, беше станало по-трудно да се намира храна – особено зеленчуци. Славка и Милка (ред. бел. обслужващ персонал) се радваха да ни видят отново и ни предлагаха екстравагантни ястия. Разходка в парка „Ленин” ни навя носталгични чувства заради различните места, където децата бяха играли преди девет години.
През 1998 г. посетихме България с едноседмична екскурзия. В София разполагахме с време, за да отидем до квартала, в който живеехме преди. Жилищната сграда гледаше към подножието на хълм. Паркът беше тъжна и занемарена гледка; имаше изпотрошени пейки, някои криво-ляво поправени, лампите бяха изпочупени, езерцата – празни, фонтаните не работеха. Паметникът на Съветската армия беше нашарен с графити – проява на вандализъм, което според мен беше много обидно, като се има предвид ролята на Русия за освобождението на България от турско робство и по-късно за победата над нацистите, чийто съюзник България е била през Втората световна война. Оттогава паметникът е място, на което се провеждат анти-руски протести, например по повод ареста на „Пуси райът” в Москва или нахлуването на Русия в Украйна. Днес има множество кампании за премахването на паметника.
Подобни обрати като радикална смяна на режима се случват по целия свят. Вярваме, че положението се е подобрило оттогава и сега България е важна туристическа дестинация, популярна сред желаещите да закупят имот в чужбина. Въпреки особеностите и ограниченията на живота в комунистическа държава, ние бяхме в страната в подходящия момент и имаме хубави спомени от времето си там.