от Майк Джонсън
Майк Джонсън работи в Административен отдел в британско посолство София през 1970-те години.
Беше 21:20 часа на 4 март 1977 г., когато земетресението в Букурещ се усети в София. По това време бях административен служител в британското посолство в София. С мен бяха съпругата ми Ан и петгодишният ни син Алекзандър. Точно в онази петък вечер беше мой ред да съм барман в клуба на посолството, който се намираше в мазето на резиденцията на посланика. В 21:20 часа, точно когато наливах уиски „Мак” на Шийла Харди, земята се разлюля. Люлеенето се засили, а с това и усещането за него в клуба. Светлините угаснаха и всичко потъна в пълен мрак. Чуваше се единствено звънът на калаени съдове и халби, които се люлееха над бара и се удряха едни в други. Въпреки че никога преди това не бях преживявал земетресение разбрах, че това беше точно това и се зачудих дали не да опитам да застана под тезгяха, в случай, че таванът падне. Бързо се отказах от тази идея, тъй като реших, че ако таванът не се срути щях да изглеждам малко глупаво, когато земетресението спре. Всичко това се случи за секунди и първият човек, с когото говорих, бе Илид Евънс, един от служителите ни по сигурността, който каза: „Не се тревожи. Просто леко земетресение. Има фенерче в чекмеджето под шкафа, Майк, можеш ли да го намериш?” Намерих чекмеджето, но не и фенерчето. „Не мога да го намеря”, казах с глас, който ми се стори твърде висок и разтреперан, така че повторих казаното с по-мъжествен тон. След известно време, което ми се струваше цяла вечност, трусът спря и всички излязохме от клуба нагоре по стълбите в градината зад резиденцията. Майк Корбет, показвайки добро присъствие на духа, беше донесъл няколко бутилки от клуба и след няколко глътки всички се отправихме към домовете си, за да проверим дали семействата ни са добре.
Живеех на осмия етаж в един от двата блока на „Жолио Кюри”. Когато пристигнах вкъщи светлините бяха включени и установих, че Ан и Алекзандър са в безопасност. Ан каза, че когато земетресението е започнало, светлините са угаснали и много от обитателите на блока са се втурнали панически по стълбите. Ан изтичала от всекидневната през тесния коридор между двете спални, за да вземе Алекзандър. Докато преминавала по коридора се блъскала в стените, следвайки движението на сградата. Бързо се върнахме обратно в клуба на резиденцията, където целият персонал и семействата им се бяха събрали. Поех задълженията си на барман и онази вечер имахме много поръчки, като изглеждаше, че брендито е особено популярно. Съпругата на военното аташе реши, че напитките трябва да са безплатни, но аз се възпротивих. Предполагам, че беше минал около час, когато разбрахме, че епицентърът на земетресението е бил в Букурещ. След като затворихме клуба, в който се наслаждавахме на всеобщо бърборене, се върнахме на „Жолио Кюри”, за да открием, че мазилката по стените на апартамента ни беше пропукана на няколко места и че няколко орнамента бяха паднали, но освен това нямаше други видими вреди.
През следващите няколко дни имаше няколко малки случаи на уплаха, като най-лошият беше, когато Алекзандър се събуди една вечер, твърдейки, че под леглото му има някой, който го люлее. „Не се притеснявай, синко. Това е просто леко земетресение. Заспивай.” – казах аз. Какво друго можех да направя на осмия етаж?
През следващата година преживяхме леки трусове по време на солунското земетресение от 1978 г., но това е друга история.
Бих искал да посветя този спомен на бившите ми колеги от София, които вече не са сред нас – Невил Холанд, Майк Корбет, Бърнард Харди, Рут и Илид Евънс, Дърби Алън, Вик Грийдъм, Джон Грей, Моли Клоук, Греъм Гибсън и съпругата ми Ан Джонсън.