от Ричард Томас
Ричард Томас е британски посланик в България между 1989-94 г.
„Нямахме задни мисли, дадохме най-доброто от себе си, за да поощрим желанието и добрите практики, които вече съществуваха. […] Имам изключително щастливи спомени от дома във Видраре – озарените детски лица и гордостта на персонала от обновения и подобрен дом.” – Ричард Томас
Един ден през 1991 г. Дими Паница влетя в резиденцията и хвърли на пианото няколко снимки. „Погледнете ги” – обърна се той към съпругата ми Катрин, „Моля ви, помогнете ни да направим нещо за тази ужас”.
Снимките бяха ужасяващи. Дими каза, че това са снимки на деца от един от мистериозните детски домове, за чието съществуване бяхме наясно, но до които ние като западноевропейци нямахме достъп. По това време външният свят вече знаеше за състоянието на домове за деца в Румъния, но нямахме идея, че условията в домовете в България бяха подобни.
Катрин, разбира се, каза, че ще помогнем и след няколко дена замина за Видин с три колежки от посолството. Доколкото си спомням това бяха Тони Грънчарова, Марта Николова и Сара Лампърт, заедно със Станка Желева, дъщеря на президента Желев и добра приятелка на Сара. Станка беше съдействала и дамите бяха допуснати в дома. Състоянието на децата било толкова тревожно, колкото показваха и снимките, но посетителките внимавали с критиките. Независимо от това Катрин и колежките ѝ съчувствали на оплакванията за липсата на средства и обещали да се опитат да помогнат.
През следващите три седмици дамите посетиха и домове в Мездра, Стара Загора и Видраре. Състоянието им било подобно, но отношението на екипа и сестрите варирало от истинска загриженост до незаинтересованост, предизвикана според нас от незнание. Знаехме, че българите по природа не са по-жестоки от британците, но осъзнавахме, че 45 години режим е довел до мнението „колкото по-малко се вижда, толкова по-добре”.
Вече имахме малко опит в подпомагането на домове за деца със специални нужди чрез програмата „Приятели на България”, с която помогнахме на две училища за слепи деца във Варна и София. Синът ни Александър тъкмо беше завършил университета и организира заедно с негов приятел от Лондонското училище по икономика благотворително пътуване с колело от българското посолство в Лондон до британското посолство в София. По пътя бяха успели да съберат над 15 000 паунда, с които „Приятели на България” закупиха нужни за училищата брайлови принтери. Бяхме установили добри връзки с ресорните министерства, които за щастие успяха да започнат малка помощна програма за четирите дома.
Не разполагахме с много средства, тъй като фондът „Ноу-хау” все още не беше достигнал до България. Всичко, с което разполагахме, бяха двата стандартни инструмента на всяко посолство в развиваща се страна – фонд „Представителен” и фонд „Малки проекти”. Успяхме с тези определено простички ресурси да помогнем за подобряването на живота на децата и като допълнителен резултат да повишим самочувствието на персонала. Щом едно посолство смяташе институцията им за достойна за внимание, тогава със сигурност работата им си струваше и заслужаваше да бъде развита както професионално, така и по отношение на грижата за децата. В тази връзка бяхме много вдъхновени от примера на старозагорската директорка – удивителен човек и абсолютно изключение от нормата. Тя бе достатъчно мотивирана и ни посрещна като съюзници в каузата ѝ за подобряване на условията. Присъедини се към нас с ентусиазъм, прие всякаква материална помощ, която можехме да осигурим, за да превърне дома в пример за добра практика – нещо като държавен еквивалент на прекрасния „Карин Дом” във Варна, основан от Иван Станчов. Всички четирима директори работиха усилено, за да подобрят грижите в домовете. Този във Видраре беше в най-тежко състояние и беше окуражаващо да видим ентусиазма на директорката и подобренията както в материално, така и в морално отношение.
Успяхме да снабдим с нова централна отоплителна система дома в Мездра и с нова кухня и посуда този във Видраре. Успяхме също и да осигурим коли на четирите дома, прибягвайки към малка хитрост. Резиденцията стана домакин на семинар за грижа за деца със специални нужди, на когото бяха поканени директори на домове, включително и „нашите” четирима, официални лица от министерствата, експерти и колеги от Великобритания, както и български медии, най-вече телевизии. Умишлено направихме събитието възможно най-лъскаво в опит да покажем на българското правителство и хората, че грижите за децата – особено за тези със специални нужди – не са като приказката за Пепеляшка, че не трябва да бъдат затваряни в тайни учреждения, че има много други начини за полагане на грижи и те не са само в домовете, а и сред хората. Опитахме се да дадем на работещите в сектора шанс да повдигнат самочувствието си и да покажат на цяла България, че са важна част от обществото.
Не знам доколко успяхме. Но поне се опитахме да извадим проблема на открито. Скоро след това фондът „Ноу-хау” достигна България и това осигури допълнителни ресурси и експертна помощ. Малката ни аматьорска програма се превърна в част от програмата на фондацията, която пък от своя страна влезе в Програма ФАР на Европейския съюз. Нямахме задни мисли, дадохме най-доброто от себе си да поощрим желанието и добрите практики, които вече съществуваха. Няколко колеги от посолството и семействата им също се включиха – кой от България, кой от Великобритания. Беше прекрасно. Имам изключително щастливи спомени от Видраре – най-близкият ни дом и този с най-голяма нужда от помощ. Например озарените детски лица (особено когато [шофьорът на посолството] Симеон ги повози в ягуара) и гордостта на персонала от обновения и подобрен дом. Катрин и приятелките ѝ помогнаха във Видраре да се направи английски благотворителен базар – с щандове с продукти и игри за децата. Със затаен дъх чакахме дали някой ще появи. Дойдоха много хора и домът и доброволците събраха добра сума – нещо, което преди време щеше да бъде осмяно като западна безумица.
Надявам се, че четиримата директори ще прочетат тази история, особено Мария и Нели, заедно с българските колеги от посолството през 1990-те години, които толкова отдадено работеха допълнително с Катрин и останалите от нас, за да поощрим нов и по-хуманен начин да помогнем на децата със специални нужди в България.