от Джейн Бърнър
Джейн Бърнър живее в България между 1970-1972 г. и 1984-1987 г., когато съпругът ѝ Алън Бърнър заема две дипломатически мисии в страната – съответно на трети секретар в британското посолство и на британски заместник-посланик.
Къщата на ул. „Оборище” 69 е била дом на редица чуждестранни дипломати и техните семейства.
По време на втората дипломатическа мисия на съпруга ми в България живеехме в къща недалеч от първия ни апартамент на ул. „Страшимиров” преди 10 години. Къщата се намираше на ул. „Оборище” № 69. Номерът беше изписан с огромни цифри на портата и бе обект на шеги от страна на тинейджърите, с които дъщерите ни бяха приятели.
Обичахме къщата най-вече, защото тя не беше апартамент в огромен, анонимен блок. Освен това я познавахме добре от предишната ни дипломатическа мисия преди 10 години. Имаше дори и малка градинка отпред. Когато се преместихме в банята на втория етаж видяхме нещо озадачаващо да виси от огромна стоманена кука – боксова круша. Разбирам, о, колко добре разбирам, колко натоварен може да е животът в дипломатическата служба. Може би това е бил удобен метод, с който някой наш предшественик е освобождавал напрежението. Никога няма да разберем.
Номер 69 имаше най-разнообразни предимства, но модерните въведения не бяха между тях. Къщата беше с локална отоплителна система. За всички останали отоплението се включваше, когато температурите падаха под определен градус за даден брой дни. Същото се случваше и напролет, когато изключваха парното само ако температурите се качваха за няколко поредни дни. Това довеждаше до ужасно студени периоди, както и до непоносимо горещи дни. Нямаше как да регулираш температурата, тъй като нямаше термостат на друго място, освен в кабинета на другаря, който отговаряше за отоплението.
За нас нямаше подобни изтощителни грижи, защото имахме собствено котле. То беше истински, жив, съскащ, трептящ звяр, който може и да е служил добре на борда на „Титаник” преди сблъсъка с айсберга. Можех да си представя, че самото тегло и размери на това нещо биха допринесли, поне частично, за бързото пътуване на „Титаник”. Котлето си имаше собствена стая под къщата и във всеки свободен сантиметър около него бяха натрупани дървени трупчета и купчини въглища. Нашият свещен звяр трябваше да бъде хранен на всеки час денем и нощем. В противен случай просто угасваше, а ние замръзвахме. Изискваше много повече грижи от всяко бебе, което съм срещала.
Човек от посолството идваше много рано всяка сутрин и му вдъхваше живот. Оттам нататък зависеше от мен дали ще ни е топло. На всеки час слизах, отварях железните му челюсти и го хранех с дърва и въглища, докато беше достатъчно пълен, за да издържи още час. Ръцете ми станаха силни като на моряк и така и не се отървах от миризмата на въглища и дим от косата и дрехите си. Ако не беше нахранен след час, котлето изгасваше и щеше да остане така до следващата сутрин.
В една злощастна случка, съпругът ми Алън, синът ни Андрю и аз заминахме за уикенда. Опаковахме багажа, доволни, че ще напуснем града за почивка. След като се прибрахме в къщи и не успяхме да отворим входната врата обаче разбрахме, че нещо не е наред. Вратата бе замръзнала.
По някакъв начин разчупихме и изстъргахме леда и успяхме да влезем вкъщи, при което пред нас се откри гледка на арктическо опустошение. Не бяхме източили тежките и старомодни радиатори, на които простирах прането, и те бяха избухнали. Навсякъде по пода имаше метални парчета. Бяха се образували висулки, които висяха от тавана; саксиите с цветя също се бяха взривили, а килимите шумяха като есенни листа под краката ни. Студът ни обвиваше като с пипала. Замразени езерца бяха превърнали всяка стая в ледена площадка.
Имахме много ограничен запас от топла вода от един бързовар и тъй като стаите на горния етаж не бяха в толкова лошо състояние, всички заедно влязохме във ваната. След това се облякохме с всяка дреха, която намерихме, и се сгушихме в леглото заедно, за да се топлим.
На следващия ден хората от поддръжката дойдоха да видят тъжната гледка и казаха, че в къщата не може да се живее и трябва да отидем в хотел, докато ремонтират. Опитът ни от български хотели не беше добър и затова отказахме и решихме да останем у дома.
Хората ни дадоха назаем радиатори, научихме се да ядем с ръкавици и с толкова дрехи, че не можехме да движим ръцете си; запалихме огън, който не помагаше особено, но излъчваше едно утешително сияние. Човекът-чудо от посолството дойде и поправи котлето. След това висулките започнаха да се топят и да капят, затова трябваше да слагаме кофи под тях.
Аз се заех отново с работата си по поддръжката на котлето, в чиято малка стаичка беше топло и приятно. Андрю учеше в Англо-американското училище, така че той бе на топло, както и Алън, който бе в офиса, а аз скоро стигнах до етап, в който можех да свалям едното палто.
Сигурно най-лошата част от „Голямото разтопяване” беше „Голямата влага”. Много неща бяха унищожени; килимите трябваше да се сменят, тъй като не можаха да изсъхнат и започваха да миришат. Случката ни научи на два полезни урока – да не взимаме котлето за даденост и да не напускаме дома си без да източим радиаторите.
