от Кенуърд Хил
Кенуърд Хил живее в България вече повече от 20 години. Сам по себе си лингвист, Кен е и съпруг на Мариана Хил, известен преводач от английски и немски на български език. За блога „100 Years UK in BG”, Кен споделя спомен за едно паметно пътуване с влак от Бургас до София през 1985 г.
„Опитваш се да го разкажеш на младите днес, а те не ти вярват!” – Кенуърд Хил
През далечната 1985 г. нещата бяха много по-различни от сега – не само, че нямахме мобилни телефони и компютри, и GPS звучеше сякаш някой говори за лекари, но и Желязната завеса не даваше признаци за каквато и да е промяна. Във време, в което властите гледаха неодобрително всеки българин, който имаше какъвто и да е контакт с чужденец от капиталистическия свят, успях да дойда в София през август за едномесечен летен курс по български език с намерението да прекарам време с Мариана – хубавото българско момиче, което бях срещнал година по-рано във ФРГ.
Също както Джак и Джил*, или по-скоро като Том и Джери, успяхме да се контузим, докато се слизахме от планината във втората седмица от престоя ми. Резултатът за мен бе счупена лява китка и гипс. Последната седмица от летния курс трябваше да прекарам в курорта Елените близо до Бургас. Не ми беше разрешено да съм за повече от 48 часа където и да било без да се регистрирам в полицията, затова и дума не можеше да става да остана при Мариана и, въпреки че не можех да плувам заради ръката, заминах с групата към морето.
Решихме, че е добра идея да взема влака от Бургас до София ден преди всички останали. Отидох до гарата и се обадих, за да ѝ кажа, че ще хвана влака в 22:50 ч., който трябва да пристигне в София в 6:30 ч. на следващата сутрин. Намерих купето си и видях, че съм на горното легло; беше трудно да се достигне със счупена ръка, но се справих. Сложих сака и чантата си на безопасно място и се покатерих. Беше една от онези горещи нощи, в които се въртиш в леглото и просто не можеш да си намериш място, особено със счупена ръка. Нямах представа колко е часът, тъй като си бях изгубил часовника при инцидента в планината, но сигурно е било след четири сутринта, когато най-после заспах.
Когато се събудих, влакът беше спрял и беше много тихо. Погледнах към съседното легло и видях, че е празно. В цялото купе нямаше никой. Всъщност се оказа, че целият влак е празен. Успях да сляза от леглото и погледнах през прозореца, очаквайки да видя перони, но нямаше нито гара, нито къщи. Нямаше хора или познати места, само много успоредни линии и няколко вагона тук-там. Разбрах, че съм спал, когато влакът е спрял и всички са слезли. Но колко беше часът и къде се намирах, нямах никаква представа!
Имах късмет, че една от жените, които почистваха влака, ме подмина. Изглеждаше доста смутена и от тона ѝ ми се стори, че ме смъмри. Неразбираемите срички се изстрелваха като от Калашников и завършваха с „…милиция!”. Българският ми по това време беше доста ограничен и ѝ зададох единствения въпрос, който имаше значение тогава: „Колко е часът?”. Последва тирада от гневни звуци, която отново завърши с още по-натъртеното „…милиция!”. Повторих въпроса си: „Не, колко е часът?”, като се надявах „не”-то да я убеди, че това е много по-важното за мен. Тя отговори и разбрах, че е 8 часа. След още една тирада на български, успях да задам следващия си въпрос: „Къде е София?”. Жената се шашна, но след като пак я попитах, ми посочи железопътната линия, по която да тръгна. Успях да сляза от влака (не е лесно, когато няма перон, а и си с гипсирана ръка) и започнах да вървя. Осъзнах, че всъщност не знам колко далеч е София, но поне бях поел в правилната посока.
След известно време видях фигурата на мъж, който стоеше край линията. Трябва да съм бил странна гледка – човек със счупена ръка, преметната чанта през рамо и торба в здравата си ръка да върви по ЖП линията към него. Усмихнах се, когато го наближих, и попитах: „София?”, сочейки посоката, по която бях тръгнал. Той каза „Да.” И после добави „Идва влак!”. Бях благодарен за загрижеността му, мислейки си колко мило от негова страна да ме предупреди да не ме прегази идващият влак. Благодарих му и щях да продължа по пътя си, но той повтори казаното и направи жест да остана с него.
Малко след това до нас бавно се приближи локомотив. Върху него стояха няколко ЖП работника – очевидно беше краят на нощната смяна и работници от сигналните постове (предполагам) се прибираха вкъщи. Когато локомотивът ни доближи, намали скоростта, но не спря напълно и някакси успяхме да се качим на него. Озовах се пред учудените погледи на работниците. Кой знае какво са си мислели! Не бях сигурен какво да направя освен да се усмихна леко. Поне транспортът беше за предпочитане пред вървенето пеша!
След известно време, не съм сигурен след колко точно, пристигнахме на Централна гара София. Слязох от локомотива и се огледах за телефон. Обадих се на Мариана, която дойде до гарата и ме посрещна, очевидно успокоена да види, че съм невредим. В дните, в които стени и чадъри бяха в новините, не беше налудничаво да реши, че нещо лошо ми се е случило. Ще завърша с реплика от скеча „Четиримата йоркширци”: „Опитваш се да го разкажеш на младите днес, а те не ти вярват!”
*Джак и Джил са герои от популярна детска песен