от Дейвид Стоукс
Дейвид Стоукс е директор на Британски съвет България между 1991-1997 г. Той е първият британски дипломат, който учи български език, докато живее в местно семейство. Българското министерство на външните работи отравя към него молба „да ръководи Британски съвет като в Западна Европа”. Днес Дейвид и съпругата му Пепи делят времето си между Русе, Чичестър и къщата им в Стара планина.
„Предпочитам да си спомням комплекса такъв, какъвто беше някога – без джиповете и съмнителните подобрения на някои сгради. И все пак промените там (или липсата им) символизират прехода, който се случваше навсякъде в страната.” – Дейвид Стоукс
Комплексът в Бояна се състоеше от няколко вили, в които до края на 1989 г. живееха високопоставени правителствени и партийни лидери. Къщите разполагаха със собствени системи за сигурност, както и с екстри, като почивен център с закрит плувен басейн и ресторант, от който можеше да си поръчаш храна за вкъщи. Главният вход и бариерата бяха откъм улица „Секвоя”, а оградата около комплекса имаше видеокамери за наблюдение.
Сред по-малко известните факти след оставката на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. е, че предишните обитатели на комплекса бяха принудени да напуснат и, под ръководството на Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус (БОДК), комплексът бе предоставен на дипломати. Единствено Живков продължи да живее в комплекса под домашен арест в дискретна вила близо до входа.
На британско посолство и Британски съвет бяха отпуснати четири къщи и в продължение на седем години аз живях в три от тях.
През август 1990 г. за първи път се отправих към комплекса, но наличието на лодка върху покрива на колата ми доста притесни охраната на бариерата. Все пак след десетминутни преговори ме насочиха към Къща 2. На влизане забелязах, че пред пътеката има дълбока канавка. Трима работника, хванали мотики, стояха наблизо и наблюдаваха как ще се развие ситуацията. Опитите ми да ги накарам да запълнят канавката още същия ден не дадоха резултат и затова трябваше да приложа принципа „направи си сам” – хванах лопатата и след няколко часа вече можех да откарам колата и ремаркето до гаража. Трябва обаче да добавя, че въпреки неприятното начало, след като опознах работниците, те се оказаха много услужливи. Един от тях се грижеше за градината.
Бях предупреден, че за около месец телефонните връзки ще бъдат ограничени. Можеше да звъниш през централа, която се намираше в Министерството на вътрешните работи, но нямаше номер за приемане на външни обаждания. Причината беше, че телефонната централа на комплекса, разположена в сграда на съседния Панорамен път, трябваше тепърва да бъде пренастроена за новата мисия. Този проблем се разреши преди Коледа, но от време на време сигналът се губеше. И макар че не трябваше да се влиза в сградата на Панорамен път, когато нямаше сигнал, ми се налагаше да го правя и да убеждавам оператора да провери кабелите, за да възстанови връзката.
Посетителите на комплекса в Бояна неизменно се интересуваха от привилегиите, с които са се ползвали предишните обитатели. Най-голям интерес предизвикваше домашното кино, в което се бяха прожектирали филми, непоказвани пред широката публика в киносалоните. Всяка къща бе снабдена с кабинка и стойка за 16-милиметров прожекционен апарат. Имаше и прозорче за светлинен сноп, а когато домашното кино не се ползваше, прозорчето стоеше затворено. Някои от политиците бяха оставили спомени от времето на власт, като особено популярни бяха хвалебствените поздравления за рождените им дни. Един от любимите ми предмети бе красив модел двигател, изпратен от железопътни работници до бивш министър по повод петдесетгодишнината му.
Преди промените страхът от ядрено нападение бе голям и във всеки дом бе изградено скривалище, обикновено в мазето до централното парно. В скривалището имаше на склад бели гащеризони, шапки, материали за затъмняване на прозорците, а цялата площ бе защитена от солидни стени и тежка метална врата. Много се съмнявам, че тези способи щяха да бъдат ефикасни при необходимост, но със сигурност всяваха чувство на страх от отсрещната страна. За най-малкия ми син най-хубавата част от оборудването бе противогазът и той отказваше да си ляга вечер без да има един на нощното му шкафче.
В момента, в който започна процесът на реституцията, животът в комплекса се усложни: някогашните собственици на имотите или потомците им се появяваха отвсякъде в опит да върнат това, което им се полага. Ако се съди по броя на хората, които твърдяха, че са били родени в къщите в Бояна (петима претенденти само за Къща 2!), човек можеше да се помисли, че навремето районът е гъмжал от родилни домове, а не от луксозни вили. БОДК защитаваше много добре договорите за дипломатическите жилища, но дори и така се наложи да се откажем от някои вили заради силен юридически (и не чак толкова законен) натиск.
Днес комплексът се е променил толкова много, че много от къщите и дворовете им са трудни за разпознаване. В началото на 90-те години бе много по-спокойно и от Бояна до британското посолство или Британски съвет се стигаше за не повече от двадесет минути. Последния път, когато минах по този път през 2007 г., ми отне час половина.
Предпочитам да си спомням комплекса такъв, какъвто беше някога – без джиповете и съмнителните подобрения на някои сгради. И все пак промените там (или липсата им) символизират прехода, който се случваше навсякъде в страната.
