Родителите ми живяха в България през 60-те години

от Дениз Холт

След историята на Дейвид Холт за поредицата #100UKBG по-рано тази седмица, днес, няколко дни преди Великден, поглеждаме към най-яркия спомен на съпругата му Дениз Холт от България – за великденска служба в катедралата „Св. Александър Невски”.

Дениз Холт е неизпълнителен директор на HSBC, една от водещите банки в света. Бивш дипломат, тя е била британски посланик в Испания, Андора, Мексико и е изпълнявала дипломатически мисии в Ирландия и Бразилия.

Дениз Холт е носител на титлата Dame (в превод „дама”), която се връчва от Британската империя за специални постижения.

През 60-те години родителите на Дениз (също дипломати) работят в британското посолство в София.

През 1965 г. баща ми Денис Милс беше изпратен на дипломатическа мисия в България. Като човек, идващ от Ханслоуп и работещ в областта на комуникациите, той беше постоянна мишена на местните тайни служби. Шестнадесетгодишна ученичка, спорадично посещаваща родителите си само по празниците, аз не подозирах за съществуването на подобна реалност.

Животът на служителите на посолството бе хубав. Въпреки сравнително ниската позиция в йерархията, ние имахме приятен апартамент на ул. „Шипка”: голям и обширен, с красиви дървени подове и много добро централно отопление. Когато първоначално пристигнахме, апартаментът бе обзаведен в тежък, тъмен стил, който изглеждаше автентичен. По-късно, Министерство на благоустройството ни осигури стандартни мебели, с които се чувствахме като у дома си. Преди всичко си спомням едно красиво увивно растение, вървящо по цялата фасада на сградата, което по Великден покриваше балкона ни в прекрасни кошници от виолетови цветове.

Разбира се, осъзнавахме облагодетелстваното си положение. Повечето българи живееха в некрасиви, рушащи се, модерни блокове. Привилегированата ни позиция ни даваше възможност да пазаруваме от дипломатическия магазин, от който не купувахме нещо екстравагантно, по-скоро стоки от първа необходимост, които обикновеният българин нямаше откъде да намери. Имахме и кола, когато по улиците на София почти не се срещаха автомобили. Можехме да ползваме басейна на посланика за по час или приблизително толкова всеки ден през лятото. Посолството имаше и ски-хижа, в която няколко семейства прекарваха страхотни зимни уикенди.

Но това бяха добрите страни на едно очевидно насилствено отделяне от реалността. Полицаите пред блока ни не бяха там, за да ни пазят, а наблюдават. Жената, която ни помагаше с домакинската работа, почти със сигурност, бе пратена от тайните служби. Въпреки това имахме своите малки победи. Майка ми работеше във Визов отдел и се запознахме с български служители от посолството (някои, от които вероятно също бяха изпратени от правителството). Родителите ми гледаха заедно с българските си приятели футболния мач, в който Англия спечели Световната купа. Английски студент, който учеше археология в Софийския университет, ме запозна с млади българи, благодарение на които имах скромен социален живот: ходехме на кънки, разхождахме се, дори си правехме излети в планината.

Спомените ми за една невероятно красива провинция са изпълнени и с парадоксални моменти от рода на: „Не късайте плодовете. Това са вашите плодове“, ухайната миризма на розите, плажовете на Варна – нямаше британски туристи, само руснаци, които имаха доста различен начин на плажуване. Изключително ме учудваше начина, по който стояха на плажа –  изправени. Най-яркият ми спомен от България е за множеството хора, събрали си на великденската служба в катедралата „Св. Александър Невски”, свещениците в православни одежди, уникалното и неземно песнопение и радостта от запалването на свещите в полунощ. Неочакван спомен от България в мрачните дни на 1966 г!