от Дейвид Холт
Тази седмица в #100UKBG ще ви представим историите на съпрузите Дениз и Дейвид Холт. Двамата посещават България по различно време – Дениз през „мрачните 60-те”, а Дейвид през „тъжните 80-те”. Започваме с историята на Дейвид, по-късно тази седмицата следва и тази на Дениз.
Дейвид Холт е бивш британски дипломат; бил на мисии в Индия, Бразилия, Ирландия и Тринидад и Тобаго. В периода 1988-1990 г., той оглавява Отдела по парламентарни отношения, което го и отвежда до България – Дейвид придружава делегацията на Интерпарламентарния съюз в София. Пенсионира се през 1996 г.
Заминах за София с делегацията на Интерпарламентарния съюз през 1988 г., в тежките дни на комунизма. Макар и да не го знаехме тогава, след по-малко от година Берлинската стена щеше да падне, а заедно с нея и Желязната завеса, която вече 50 години разделяше Източна и Западна Европа. Горбачов беше започнал да дава сигнали за своята роля, но в България Тодор Живков все още бе на върха на властта. Отседнахме в хотел „Шератон” в една позападнала и скучна централна София.
През 1988 г. улиците на столицата бяха сравнително тихи и когато кортежът на Тодор Живков преминаваше, всички го забелязваха. Делегацията беше поканена на прием в дома му. Той се появи през огромни двойни врати, с фалшива усмивка и престорена гостоприемност. Интересен спомен от този ден е, когато българският шофьор, който ни отведе до дома на Живков, ни разказа, че единствената магистрала в България минава от партийната централа до резиденцията на Живков.
Спомням си как от сините камиони излизаха шофьори и започваха да продават различни стоки на улицата. Около тях бързо се събираха отчаяни купувачи, които бяха готови да закупят всевъзможни неща – от томове на Дикенс до огромни количества пресни домати от село. Доматите поне бяха по-апетитни от надениците, потопени в тъмно син сос, на които попадах, докато се разхождах из града.
Българският ни екскурзовод – красиво, но тъжно момиче, което се опитвах да развеселя, като я убеждавах, че режимът скоро ще падне – ставаше все по-мнителна и не преставаше да се оглежда нервно наоколо. Може би като „отмъщение”, тя ни заведе да видим кремираното тяло на предишен диктатор, който познавахме като „Мъртвия Фред“.
Във всеки случай човек не можеше да не забележи постоянното присъствие на тайните служби – бяха навсякъде. Дори, когато отидохме в катедралата „Св. Александър Невски”, трябваше да преминем през тълпи от служители на тайната полиция. Но дори и те не можеха да повлияят негативно на великолепието на българската природа. Спомням си красивата природа, плодородната българска земя между София и Пловдив и посещението ни в православен манастир в планината, където млад игумен говори скептично за монахините. „Жените са на този свят, за да изглеждат красиво и… други неща“, каза той и натисна звънец, и малки старици, облечени в черно, се появиха с подноси със сладки ликьори. Спомням си една тъжна и потисната страна, в която единствено турските емигранти, пътуващи за или от Германия, показваха енергичност и надежда.