10th April 2014 Sofia, Bulgaria

За храната с любов

от Джeйн Бърнър

 Джейн Бърнър живее в България между 1970-1972 г. и 1984-1987 г. Тогава съпругът й Алън Бърнър заема дипломатически мисии в британското посолство – съответно на трети секретар и заместник-посланик.

 

„Старите истории за това как някой се нарежда на опашка само, за да види за какво е, са верни!” – Джейн Бърнър

 

Джейн Бърнар с дъщеря й Луиз в България
Джейн Бърнър с дъщеря си Луиз в България

„За какво е опашката?”

Храната, както и намирането й, отнемаше известно време. Нямаше супермаркети, а магазините бяха малко и почти празни или рафтовете им бяха затрупани с туршии. Млякото се доставяше рано сутрин и се нареждаше на витрините, където слънцето го нагряваше така, че тъкмо малко преди разваляне, помощницата ни Мария или аз го купувахме. При зареждане в магазините, опашките се извиваха по цялата улица и зад ъгъла. Старите истории за това как някой се нарежда на опашка само, за да види за какво е, са верни!

Истинското пазаруване се случваше по пазарите. Пръснати из София, скрити в някоя малка уличка, лъхаща на загниващи зеленчуци и лоша канализация. Считаше се за напълно нормално поведение някой да те спре на улицата и, без да те погледне или заговори, да надникне в торбата ти, за да види какво има вътре и после да те пита на кой пазар си бил. Случваше се през цялото време и бях свикнала с това.

Обичах пазарите! Те имаха една много специфична миризма; бездомните котки винаги бяха скрити между будките, на които стояха възрастни жени, облечени в най-тъмното черно. Продаваха всичко, което малките им градини можеха да произведат, а през зимата това буквално се свеждаше до нищо, нямаше дори репи и моркови.

В такива периоди отивахме до Гърция и пълнехме Ланд Ровър-а с прясна храна за цялото посолство, прекарвахме нощта там и се връщахме. Алън и аз често бяхме доброволци за тази задача, тъй като това означаваше време и вечеря в Гърция. Бе изключително трудно, тъй като хората от посолството ни даваха списъци, заедно с валута в долари, левове или драхми.

Всичко трябваше да се купи и плати в забързаната, натоварена и какофонична обстановка, каквато е гръцкият пазар, и не беше трудно човек да се обърка. Накрая открихме един гръцки светец – той бе търговец, на когото можехме да оставим всичките си пари и списъци, да отидем по на питие, след което да се върнем и да намерим продуктите вече сложени в торби, а рестото – разпределено по пликовете. Бе сбъдната мечта. Що се отнася до българите, те имаха само консерви и туршия през зимата, бе трудно и монотонно за тях, а за нас макар и по-лесна, ситуацията все пак си оставаше печална. Оттам идва и манията ни по надениците.

Радиоактивни ли сме или не сме?

По време на втората дипломатическа мисия на Алън в България се случи трагедията в Чернобил. Изведнъж пазарите бяха затрупани с ягоди – нечуван лукс за времето. Те идваха от почва, която вероятно бе радиоактивна, и не бяха годни за износ. Местните можеха да ги купуват или подминават с наслада. Ние ги купувахме.

Лондон бяха помолили посолството да вземе проба от почвата и да я изпрати за изследвания. Една късна вечер се качихме на Витоша с лопата и дипломатическа торба и изровихме сравнително голяма буца българска земя, без да привличаме много внимание. Така и не разбрах радиоактивни ли бяхме или не.