oт Джон Митчъл
Джон Митчъл е британец, който от няколко години живее в малък град близо до Сливен, говори български и се чувства напълно интегриран в местната общност. С приятели редовно посещава градското кафене, а то, разбираемо, се превръща в източник на много колоритни и странни истории.
„Ако Дейв Алън бе българин, а не ирландец, той щеше да е от моя български град!” – Джон Митчъл
Когато достигнах онзи етап в живота си, в който пенсионирането наближаваше, а професионалният ми път бе преминал извън родината, започнах да обмислям възможността да заживея в чужбина. Покрай работата ми като военен бях видял много страни, в някои от тях бих живял, в други – не. Успях да сведа „възможностите” до пет, с оглед на езиковите ми познания, икономическото положение и т.н.
България бе една от тях. Мой приятел бе живял тук от самото начало на демократичните промени и разказваше много истории за подобренията в страната. След няколко пътувания до България, реших да се установя в сливенския район, защото бе на еднакво разстояние от границите с Гърция и Турция, достатъчно близо до морето и с хубава планина. В крайна сметка се озовах в малък град, недалеч от Сливен. Дотук със скучните подробности. Как да опиша България? Ако Дейв Алън бе българин, а не ирландец, той щеше да е от моя български град!
На третия ден от новия ми живот, вече бях влязъл в конфликт със строител, решен да прави каквото си е намислил, а не това, което исках аз; портата ми се отвори и през нея влезе мъж, който сериозно куцаше, водеше магаре, а след магарето малък стар човечец бе нарамил рало. Влязоха в „градината” и за нула време тя бе частично изорана и засадена с 30 корена домати. После бях поканен у съседа, за да се запозная с местната култура, да опитам храната и, разбира се, ракия! Магарето, както научих по-късно, се казваше Мария, а възрастният мъж ще нарека Петко, за да не издавам идентичността му. Петко и семейството му щяха да ми станат добри, близки приятели, първите от многото в МОЯ малък град! Местното кафене, което беше центърът на различните „забавления”, се сдоби с редовен посетител. Като свикваха с разваления ми български, съгражданите ми постепенно ме въвеждаха в местния хумор.
Първият ми спомен за шегите е от една вечер в кафенето. От съседната маса дочух: „Джон ще знае, той тъкмо се върна от София”. Един от събеседниците на въпросната маса ме попита вярно ли е, че правителството ще налага данък магаре. За щастие успях да забележа намигването и усмивката на друг човек от групата. Моят отговор трябваше да е „Да”! След това интересуващият се продължи и разказа на двама души с гръб към мен, че от надежден източник е разбрал, че от София ще правят изненадваща проверка в градчето. На следващия ден забелязах колко малко магарета бяха изведени на паша или карани из града!
Друг случай включваше известен художник и жител на градчето, който ми обясни, че е бил дисидент по време на комунистическия и след това социалистическия режим. Един от присъстващите на масата отговори: „Ти все още си отцепник, ти си човек на изкуството”, а втори допълни: „Разбира се, ти вече си пенсионер, а не художник.” Това бе последвано от дълъг монолог от нашия художник за това, че професията му ще си остане само негова, независимо от възрастта, като речта, разбира се, бе многократно прекъсвана от останалите.
Още една случка! Тя е от времето на първите избори, след като България се присъедини към ЕС. Докато стоеше с нас на масата, същия този художник бе информиран тържествено, че като град вече ще имаме двама кмета – един, избран от гласоподавателите, и втори, посочен от ЕС. Разбира се, това накара нашият човек да се впусне в монолог за демокрацията. Когато енергията му започна да привършва, някой го извести, че аз съм този, който ще бъде назначен! Това му даде нови сили и ето, той започна отново! Когато се изтощи, някой от събеседниците подхвърли, че не кой да е, а самият президент ще дойде в градчето да ме направи почетен българин. Последва пореден монолог за демокрацията, за състоянието на правителството и за президента!
Прекарал съм много вечери в местното кафене, което означава, че имам голям запас от истории за разказване.