oт Джон Клоак
Джон Клоак е британски посланик в България в периода 1976-1980 г. Когато го поканихме да се включи в „100 Years UK in BG”, той ни отговори, че „пази много добри спомени от България” и че винаги е смятал британската резиденция в София за „най-хубавата на Балканите”.
100-годишнината на дипломатическите отношения между Великобритания и България се отбелязва по времето, когато Джон Клоак е посланик в България. Разбираемо, допълни той, празненствата #100UKBG „ми изглеждат много подходящи”.
Наред със София, дипломатическата кариера на Джон Клоак включва мисии в Багдад, Хошимин, Ню Йорк, Москва, Техеран и други.
„Попитах адмирала нещо в духа на кога ще ни върнат посещението, а той пламна от гняв. Военното ни аташе ми прошепна: „Той няма кораб, който да изпрати” – Джон Клоак, британски посланик в България (1976-1980 г.)
© Richmond University
За търговските отношения и културния обмен
[По време на престоя ми в България] не се занимавахме много с търговия, да не говорим за политическо влияние, но все пак веднъж британският секретар по търговията пристигна на официална визита. Уредихме среща с Тодор Живков, който каза: „Нали знаете, че Съветският съюз е колония на България?”. Ние го подканихме: „Разкажи ни?”, а той отговори: „Както виждате, те са сигурен източник на доставки на всички суровини, от които се нуждаем, и пленник на пазара за всички наши производства. От това по-колониално, здраве му кажи”. Поуката бе, че възможностите за търговия, които западните държави предлагаха и, които трябваше да разпределят помежду си, бяха толкова нищожни, че не предоставяха интерес за България.
Стана ясно, че основното, върху което можехме да работим, са културните връзки между двете държави. Имахме добро споразумение за културен обмен, за договарянето, на което допринесох и аз. Поставяхме много изложби на Шекспир, Търнър и други. Организирахме концерти. Големият ни триумф бе гостуването на балетната трупа „Рамбърт”. Едно прекрасно преимущество на нашата къща бе красивата ѝ градина и плувният басейн, който беше достъпен за персонала. Когато „Рамбърт” бяха в България ги канехме да ползват басейна през цялото време и се опознахме с тях много добре. Те бяха огромен успех!
За ученето и говоренето на български език
[Съпругата ми] Моли и аз се опитвахме да научим български. Всъщност никой друг западен посланик дори и не правеше опит, но ние бяхме там почти четири години и проследихме поне две, понякога три поколения колеги. Двама от нашите американски колеги говореха руски, но българите не обичаха да говорят руски, въпреки че на практика е същият език. Но всеки българин би казал, че руският език е само модерен вариант на славянския, който е в основата на българския език. Това, че полагахме усилия да говорим на български език, означаваше много.
Всяка година Тодор Живков организираше празненство за посланиците в различни областни градове. Извеждаше ни за няколко дни или за вечер в хотел, с разходки до различни забележителности и полезни фабрики, и всеки път народни танци. Той винаги тормозеше Моли, защото тя не само танцуваше добре, но и можеше да разговаря с него, така че те се разбираха страхотно.
За първата визита на британския кралски флот в България
Нещо интересно и дори леко куриозно бе, че уредихме първото посещение на британския кралски флот в България. Не съм сигурен от чия страна бе дошла инициативата, но бе направена в „духа на Хелзинки”.
По време на подготовката стана ясно, че българското Министерство на външните работи изцяло подкрепя идеята, а Министерство на отбраната я мрази и ненавижда. Все пак Министерство на външните работи надделя и в крайна сметка се оказахме с две фрегати, чакащи в Черно море да бъдат допуснати до варненското пристанище, където бях отишъл да ги посрещна. Дори тогава Българският флот ги накара да чакат около осем часа, преди да им позволи да влязат, просто като акт на демонстрация.
Визитата мина много добре, без неприятни инциденти. Организиран бе футболен мач, в който бе видимо кой отбор чий е, тъй като в нашия имаше няколко тъмнокожи играчи. Имаше и обяд, на който попитах адмирала нещо в духа на кога ще ни върнат посещението, а той пламна от гняв. Военното ни аташе ми прошепна: „Той няма кораб, който да изпрати!”
Този материал е част от обширно интервю на Джон Клоак за British Diplomatic Service Oral History Project (BDOHP), проект на „Чърчил Колидж”, Кеймбридж. Копирайт правата на този откъс принадлежат на BDOHP. Той е публикуван с разрешение на BDOHP и съгласието на Джон Клоак.